Владислав Миланов

През последните години темата за центъра и периферията в езикознанието и в литературознанието отново предизвика интереса на изследователите. В разгорещени дискусии и в научни форуми е направен опит да се осмислят двете понятия с оглед на спецификата на разделениято в рамките на филологическите науки. Теоретиците и историците на литературата детайлно анализират процесите и се опитват да ги осмислят с оглед на концептите център и периферия. Затова и заглавието на тази статия, която е част от по-голямо изследване със заглавие (Въз)раждането на езика, има по-скоро есеистичен привкус, но в същото време е удобна рамка, макар и с метафоричен неезиковедски терминологичен апарат да обясни някои специфики при изграждането на новобългарския книжовен език. На пръв поглед се оформят два въпроса, на които изследването ще се опита да отговори:

1. Има ли център и преферия през Възраждането? На този въпрос отговорът изисква многостранни и задълбочени научни анализи, които да разгърнат в детайли изоставени от погледа на историците на книжовния език възрожденски езикословци и техните научни идеи. Изключително ясна и непротиворечива е хипотезата на проф. Никола Георгиев, според когото център и периферия във филологията няма. Тази хипотеза е изключително коректна в своята теоретична оформеност, но в същото време подлежи на преосмисляне по отношение на представителния корпус на възрожденските книжовници, в който влизат познатите на всеки българин заслужили дейци като П. Хилендарски, П. Берон, В. Априлов, Н. Рилски, Н. Бозвели, И. Богоров, Хр. Павлович. От другата страна обаче, остават книжовниците „от втория ред“ (перифраза по Е. Налбантова, определението е на Ст. Буров от Великотърновския университет.), които в небалансирано отношение са представени много бегло в изследванията на българските историци на езика. Имената им се споменават в енциклопедиите по Възраждане, в отделни статии и студии. Концепциите им обаче трябва да бъдат анализирани, защото те са в непрекъснат диалог с концепциите на книжовниците от „първия ред“; допълват ги оспорват ги или пък ги отричат напълно. Книжовниците в сянка, които този текст трябва да осветли, имат свои научни концепции; развиват свои теоретични и практически предложения за устройството на езика и всичко това трябва да върви паралелно с широко познатите на всеки българин будители възрожденци.

2. Време ли е да се говори за езиково възраждане и не е ли това разделител на една епоха, която толкова силно обединява българската нация и след която до ден-днешен се върви съзнателно само по линията на разделението. Епохата е една; езикът и литературата са взаимообвързани и неделими и въпреки това е възможно да се мисли за обособяване на езиковия образ на епохата в самостоятелно научно поле, което към този момент е функция на историята на новобългарския книжовен език. Тази дисциплина съдържа в наименованието си компонент, свързан с историята, но това не пречи тя да бъде може би най-модерната и бързо развиваща се езиковедска наука, с особено ясни изразени приноси за лингвистиката в България изобщо. Спорът за синхронията и диахронията в езика и в нашата научна общност има своя дълга история. Категорично днес е ясно, че двата подхода не могат да бъдат изкуствено разделяни, тъй като е невъзможен анализът на съвременните езикови процеси без прегледа на историческия им развой. Конкуренцията на езиковите модели днес е заложена още през Възраждането и е важно да се знае, особено от социолингвистите, че няма езиково явление, което те да типологизират, което да не проявява конкурентни варианти в узуса още от текстовете на дамаскините. Терминологичното съчетание езиково възраждане има по-скоро обособяваща функция, която метафорично разгръща постигнатото от научната дисциплина история на новобългарския книжовен език, чийто основател е именно проф. Л. Андрейчин, но го разширява през анализа на приносите на книжовници, които са останали извън изследователския поглед. Въпрос, който логично може да се появи, е център на какво; периферия, която е близо или далеч от фиктивно обозначен център, каква периферия е. Науката има основната мисия да се придвижва напред. Защо обаче в българската книжовноезикова история не са включени редица не по-малко важни филологически идеи на български възрожденци. Епохата на Българското възраждане категорично не може да издържи на какъвто и да е модел на пренебрежение, защото книжовниците са били изключително дейни и не е било възможно да не вземат отношение към най-важните теми, отнасящи се до диалектната основа на езика, членната морфема, чуждите думи и така нататък. В този случай остава единствено възможно да се говори за „пропуски“ в науката за историческото развитие на езика, които днес могат да бъдат коригирани чрез представяне на книжовници и техните идеи, останали в сянката на изследователския интерес.

Всичко това поставя още два големи въпроса, които стоят отворени за съвременната историческа лингвистика:

1. Нуждаят ли се от преоценка някои терминологични съчетания като смяна на диалектната основа, книжовноезикови школи от втората четвърт на деветнадесети век, народноразговорна реч, началото и началата на новобългарския книжовен език и други;

2. Защо все още няма българска езиковедска доктрина, която да представя езикознанието ни в световната лингвистика. Този въпрос с основание е поставен от проф. В. Попова, но и днес не намира свой отговор и това е така, защото съвременните изследователи стоят добре в теориите на своите учители от предходните поколения и това създава усещането, че няма надграждане, а изследователският поглед като че ли търси по-скоро детайлите на определени езикови процеси, а не мащабите в динамиката на езиковия развой. В избрания подход има логика – важно е през детайлите да се задълбочат научните изводи, но е важно да се появяват и по-мащабни изводи, които да дадат възможност за създаване на съвременна интерпретационна рамка, която да съизмерва постиженията на българско езикознанието с постиженията на световната лингвистика.

3. Тук е важно да се подчертае, че именно желанието на българските езиковеди да създадат научна основа и терминологичен пласт, обслужващ наукана за езика, са преекспонирали някои твърдения, като в стремежа да поставят голямата рамка, са оставили празноти за следващите поколения изследователи. Видяно е голямото, онова, което задава модела; видяне центърът, но е пропусната периферията, а тя уплътнява почти всички съвременни концепции, водещи началото си още от Възраждането и от споровете между възрожденските книжовници.

В следващата част от научното изложение ще бъдат представени накратко езикословци с приноси за развитието на българския език при неговото оформяне през възрожденския период. И личностите, и приносите им са по-слабо проучени в сравнение с идеите на големите просветители. Диалогът между тях обаче е доказателство за единството и неделимостта на Възраждането дори в споровете между отделните просветители. Отношението към проблемите на езика през 17. – 19. век е отношение към нацията и към отстояването на националната идентичност, затова не е случайно, че и книжовниците от втория ред вземат будно отношение по еднакви или сходни въпроси, свързани с изграждането на книжовния език. Доказателство е обаче и за опита на българската лингвистика да създава модерни терминологични съчетания, в които да обяснява процесите и динамиката в/на езиковия развой, което за времето си е безценен принос, който се нуждае от преосмисляне, породено от времевите различия и необременнеността на съвременния изследовател с идеологически обвързвания, което му позволява да стъпи на много широка научна основа, завещана от предходните поколения езиковеди, за да може в нея да впише и по-слабо анализираните възрожденски книжовници.

В следващите редове ще бъде представена част от тези дейци, а в друго изследване наблюденията ще бъдат разширени, за да се уплътни представата за цялостния езиков разво.

Михаил Кифалов – Заради возрождение новой болгарской словесности или науки (1842)

– Отношение към проблема за членната морфема (в диалог с Венелин, Априлов и Огнянович);

– Идеята за общото наречие... тоест язик, и по по-висок слог от простолюдие, кое в различни страни, градове и села говори различно.

Отношение към правописни проблеми:

– ...Аз видех, чи в нашто правописание или в нашат буквар, когото досега приимаме из в Русиа църковно-печатните книги, не достигат три букви, извадени от руския буквар, а именно. Ихното произносение може ляко да осяти сякой българин, като произносе следующите слова: зъб, пъп, мъж, дъб, трън, скъп, дъж; мясо, мяко, ляко, тянко, клятва, ляща, пяшка; ученйе, знанйе, копанйе, веянйе, сеянйе, оранйе, бранйе, преденйе, воденйе…

Отношение към фонетични и словообразувателни процеси:

– Българин никогаш не произниса окончанието ие, как що го произнисат русите и какво що е писано: знание, учение, сиреч секоя буква особо, но някак мяко и слеяно в едно, като га е писано знанье, ученье, преденье и пр.

– Освен това аз сторих и едно видоизменение между словата – н, и, п. Тези букви иногда ся падат една за друга или после ш, щ и тогава сичкото слово писува ся с няколко прави пръчици: нищии, тишина, и читателят дължен е да ся запре да разгляда, доде различи една от друга буквите, та да познае словото. Сего ради аз измених и в щ, п в п, за да може окото по-лясно и по-скоро да отсица написаното. На моето кратко обяснение, братия съотечественници, за нашто правописание.

Параскев Пиперов

– Категоричност за изучаването на български език в училищата: без пренебрежение и без надмощие на гръцкия език;

– Ясно изразена позиция по отношение на богослужебния език: И сия глупост не токмо в гражданстве обладает нас, но и в духовенстве. В разних градех Болгарских Богослужение сотворяет ся в церквах само Греческим язиком. Того ради ония бедни Християни, не могуще разумети ниже едину реч, остают оскорблени, не обретающе ниже едино душевно удоволствие: якоже един странний или иноверний человек, аще би вшел в едину иноверну церков, он исходит из нея не ощутив ниже еднаго благодарения своего желания.

Призив към познаването на езика:

– ...В Европе знают читати и писати и последнейшаго степеня человеци; аз видял есм пастиря, иже пасяше стадо свое на поли и дневник (газету) в руце держя прочиташе. Жени, яже продают овощия и зелия по торжищам, упражняют ся с дневником или с другими некими листи, читающе новини, яже сотворяют ся в иних местах. Напротив, в злощастном нашем отечестве не само пастир или едина подобна жена не вест читати, но ниже самий старейшина градский не вест ниже читати, ниже писати; или аще и да знает некий, он абеч пишет с греческими цифрами Болгарски речи. Инии же вместо подписа полагают печати своя, не ведуще беднии читати, ниже писати.

Ясно изразена грижа за книгопечатането и училищното дело:

– Требуют, братие, книги, требуют учители с заплатою, требует собирати ся нам в разговоре с ученими человеки, еже ест важнейше и от самаго чтения книг и во еже возмощи нам приобрести то, потреба положити сия в действо. Но чесого требуем?..

Константин Теодорович (неизв.)

Георги М. Владикин (неизв. – 1858)

БИБЛИЧЕСКА ПОВЕСТ ВЕТХАГО ЗАВЕТА ЗА ЮНОСТ (1847)

ПРЕДИСЛОВИЕ К ЛЮБЕЗНИМ ЧИТАТЕЛЕМ

Филологическите разпри за езика. Отношение към разделението между книжовниците:

– ... Воистину, Любезни читатели, познато вам е как днешний ден обладават два разделения помежду списатели наши за книжний наш язик, от коих едно казва как требува да пишеме просто и колико е возможно да унижаваме язик наш к покваренному говорению и како що всякий говори. А друго е да управляваме язик наш, приближавающи ся всегда к образу, от где он пропаднал.

За простия език и за обикновения човек:

– Язик може да ся нарече общий в смотрении самаго имене его, сиреч, когда говориме Болгарски или говориме като учени Человеци, или като простии Мужие, това е и едно, и друго Болгарски. Обаче оний, кой списува и кой витийствува от Катедри, а и прост Человек говори, това е обще болгарский. Но в смотрении сочинения, стила и витийства общий язик не може да биде!

– Нито самия речи во особ смотрюящи общи не са, нито можат да бидат, защо: от где може простий Человек да знае какво е това „внимание, мечтание, благогласие, понятие, изражение, проницание, изображение, невежество“ и прочая. Всички тия речи текат от уст ученаго, а не простаго Человека, следователно принадлежи язик изображенному, а не простому. Когда различаваме Человека простаго от ученаго, не казваме ли „прост человек“, а к изображену „учен человек“; зато како не би било потребно да различаваме и прост язик от язика изображена

Отношение към графичната система на българския език:

– Того ради, ако пишеме по мнению вишереченних и употребляме непристойни букви, всегда ще бидиме на последний степен простоти и невежества и никогда не ще ся сравним с други около нас просвещенни народи, кои всегда обогатяват и украшават язик свой. После, ако по злополучию надвие това худо мнение, тогда би всяка Болгарска Баба могла да списува книги, на велико посрамление Болгарскаго Рода.

За славянския език отново:

– Ми пак, почитаеми читателие, от доволния причини не требува да ся отдалечаме като источник от Богатаго нашего Славенскаго язика, понеже всякий доволно е уверен как вода, коя от источника истича, много чиста и к питию приятна, нежели отдалеченная.

Иван Добровски (1812–1896)

ВСТЪПИТЕЛНИ ДУМИ КЪМ ПЪРВИЯ БРОЙ НА СП. „МИРОЗРЕНИЕ“ (1850)

– ...А за него добре е секи да разсуди, чи то испьрв и според новостта на писменниът на язик, следователно според необразованието му още, неопределението му и непостоянността, а повиче още и според недостаточните средства на иждивението не можи испьрво да са появи като совершенно нещо во видът си; но колкото преуспява по изглажданието на тия новоначални препятствия, толкос можи постепенно от добро по-добро да става.

Като за писменниът си Славенобългарски язик са намирами още в такова состояние, както преди споминахми, не ще бъди неважно винаги да си обръщами вниманието към този предмет и да казвами по нещо за него, колкото ще ни е възможно.

(сп. „Мирозрение“, г. I, бр. 1, септември 1850)

Николай Палаузов (1821–1899)

НЯКОЛКО МИСЛИ ЗАРАДИ БОЛГАРСКОТО ПРАВОПИСАНИЕ (1852)

Бележки към правописанието на вестник „Мирозрение“

– Г. Добрович употреблява ново правописание, основано на това негово предполаганье: „Пиши, както произносяш, и произносяй, както пишеш“, и ни предлага нова азбука. Ще попитам, на що ни е това, кога имаме своя азбука, на коя до нине пишят Българе и наши единородни братия Россиане и коя е освещена от вековете и сроднила ся е с славянскиат язик?

Българският език в контекста на чуждите езици:

– Погледайте на западните народи, напр. на французите: тия, за да определят звук у, употребляват по две и по три Латински букви, а ние имаме за секи звук особна буква и отричаме ся от това богатство, изобилие; но срамота ли е това нововъведение? Защо да губиме това наше достояние, кое составлява отличително свойство Славянскаго язика?

Сблъсъкът между западните езици и руския език:

– В язици у задунайски славяне намерват ся тия сами звуки, как и в Русский язик. След.[ователно] що може да бъде по-достаточно от прекрасний Русский алфавит?

Отношение към Венелиновите концепции:

– "Славянски племена завързват своя писменност в мрежи, кои сами си ги готвят“, дума незабвений Ю. И. Венелин. В 1833 г.

ОБОБЩЕНИЕТО

– Но що ми да изобретявами ново правописание? И имаме ли някоя нужда на това преобразование? Русскя язик и по-изящен, по-чист и по-богат от Българскиат, но никому не дохождало на мисл да изобретява ново правописание. Може някои да продумат какво в сегашний български язик не ся чуват звуки букв ы,э, ю, ъ и пр., но ще ги попитам как са писали наши предки, как са ги употреблявали и как тия сами букви са ги сохранили до сега в Церковно-Славянский (Българский) и в Русский язик.

– И разве за Българе е затрудително Славяно-Русско правописание, което составлява негова неотемлема особност? Тази особност треба да бъде обще-Славянска, мене ми ся чине по-добре да сближаваме с той первообраз – Славянски язик, а не да ся отдалечаваме.

Членуването и влиянието от Венелин:

– По-добре би било да обратим внимание, за да очистим язика от този варваризм: мними и неуместни членове -атъ, -та, -то, кои так безобразят наш язик и правят в произношението таквози неблагозвучие. Не знаем как и кога са ся правили тези плевели на поле Българскаго язика.

За моно- и полидиалектната основа на езика:

– … ако негов язик ся распал на няколки наречия, ако избрание на писменний язик е неизбежно, то сочинители треба да са весма осторожни и разборчиви в тойзи вибор. Никой от тях нема право свой жаргон (язик) да прикачва другому. Ако сички писатели безотчетно последуват едному наречию, то това треба да ся отнесе на благоприатен случай, кой покрайней мере сохрани грамотно единство в народат. Но като са появили няколко грамматики на разни наречия, тогива сочинители на Грамматиките немат право да бъдат судии: тях тогива треба да ги съди, като някоих подсудимих (виновних), суд на висша филология.

Александър Живков

РЕЧНИК НА ДУМИ ТУРСКИ И ГРЬЦКИ В ЯЗИКА БЪЛГАРСКИЙ (1855)

Отношението към чуждите думи в българския език:

– Бъщеньето за сбир на чюжди думи из язика ни, та да ся може истласка из него този омразен смес, който потьмнова светлината и умалова блещивити рази на преимъщието му, е неотменна и най-свята длъжност всякиму от нашянцити;

За славянската основа на езика ни:

– А наший язик... веществото му е славянско, сир. негово си, изводът му е славянски, сир. негов си, и имотът му майчин е голем и спорян, но нечто си му не достига, сир. че ся кърпи с чюжда чест, без да преисква майчината си.

Димитър Мутев (1818–1864)

ВСЕОБЩА БЪЛГАРСКА ГРАММАТИКА (1858)

Потребността от всеобща българска граматика;

– ...потрябата за Всеобща Българска грамматика все ся ест осещала, за то всякой списател от ветхи и нови ся захваща испьрвом за правописание; на едни азбуквата ся вижда с много слова, та исвърлят от тях, на други пак не достигат, та прибавят нечто...

За произношението:

– Някои искат да въведат ижеството и да пишат речити, както ся произносят от народа, та с това желаят да покажат, че българский язик щет бъдет лесин всякому да го пишет, без да ся учит: нечто невъзможно, че ако ижевството благодарит едни, щет унеправдит мног други, что същата дума ся изговаря на всяко място с различен глас, та и тии щат ся смаят най-после как требува да я напишат.

За етимологията:

– Друзи искат да ся задьржит етимологията на речити по старобългарский язик, мисъл право и добре разсъдена, может надделит и щет надделит всити останали.

За основата на езика:

– Който е обиходил цяла България от Видин до Варна и отсам Българските подпланински места, забележил ест навярно, че по тях особито ся ест увардил най-чисто Българский язик без никоя чюжда размеса; така, като го приемет чловек как общий за целий народ, без да гляда на някои местности, не ест мъчно да направит и по него една Всеобща Българска грамматика, да показва всите му правила и по която да пишет и говорит всякий учен и истъщен Българин.

Венко Бърнев (1820–1868)

КРАТКА СВЕЩЕНА ИСТОРИЯ (1859)

За графиката и за правописа, съобразени с нуждите на децата;

За употребата на членната морфема:

– ., употребих членове -ат отделно за им. пад. -ат или -ят съединен за винителен падеж, някои си го пишат без -ат, само тъй: столът, ама мене ми се види противно; защото, без да им дирим основата как треба, като що употребявами за женски род та и за ср. р. то отделно, то ще каже, чи и мъжкият род тряба да си има ат отделно или с ат, или само с а (защото нейде думат коньат и нейде коньа).

За общо правописание:

– Жално ми е, като нямами една всеобща писменица, та да пишем се под едни правила.

Георги В. Миркович (1825–1905)

КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ ЗА НАРЕДБАТА НА ГЛАГОЛИТИ В НОВОБЪЛГАРСКИЯТ ЯЗИК (1859)

За глаголите и граматиката:

– Никой язик не е можил да успей да си украси слогат, углади изражението и да ся убогати с науки на просвещението, преди да се е украсил с негова свойственна грамматика. В сичките просвещени диалекти тя е била пьрвото начало и пьрвият источник, от когото поимат другите распространението си. Секий язик без грамматика е бил като тяло без кости.

За българските граматики на Неофит Рилски, И. Богоров, Т. Хрулев и Й. Груев:

– Глаголите в новобългарската наша писменност по свойството, което заключават в себе си, може да се назоват същественни или спомагателни, пьрвоначални или прости, предложни или сложни.

КРАТКА И МЕТОДИЧЕСКА БЪЛГАРСКА ГРАММАТИКА (1860)

– Всяка наука, колкото по-просто и по-методически е изложенна, толкова е и по-лесна в изучението си. Тая е главната точка, която иоще преди десят години побуди моята ревност към тоя предмет, за когото и обявление издадох

Ако искаме, сякам, да съхраним слогат, когото днеска говорим и когото напосоки пишем, то треба да ся трудим от него да си извлечем Грамматическите правила; а ако исками да ги наредим и поставим добре, то е нуждно иоще да земним за пример и язик, който има голямо сходство с нашият в Грамматическите си правила. Тези са главните точки, въз които моят състав ся основава.

За предмет на правилата имах говоримият пишимият наш днес вообщо Българский язик; за пример на порядокат им имах Француската метода.

Колкото едно нещо е по-просто, толкова е по-естественно и по-лесно. Нашият язик, като пригледами, точно падежи няма; следователно тяхното изложение, като противно на язичното естество, е едно заблуждение и едно празно затруднение на децата.

Нещо за българското правосписание (1872)

Георги Теохаров (около 1837 – неизв.)

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА БЛЪГАРСКАТА КНИЖНИНА (1860)

Трактат за българския и за гръцкия език:

– Блъгарский народ, който пред 30 години беше уверен, че той няма писменний язик и че с Блъгарский язик не може да ся съчиняват научни книги, а само с Грьцкий язик, или Грьцки книги, могат да направят най-простака Блъгарин на граматник.

Та как человек да ся не отменува от предмета си, кога няма что да говори, а само среща на всяка стьпка Грьцизмът с упретнати ръце да гони Блъгарската книжнина?

Николай Казанакли (неизв.)

КРАТКИЙ УЧЕБНИК ПО ВСЕОБЩА ИСТОРИЯ (1864)

За старото българско правописание:

– ...Но колкото до язикът ми и правописанието, за първийт моля г.г. читатели да обърнат внимание връх местните условия, които редом имат влияние отгоре му, макар че гледах да ся утръся от това; за второто ще кажа, что ся държах по възможност до старото българско правописание, без да оставя да го съобразувам и с сегашното изговаряние на думити. Заради това драго ми йе да ся надевам, что г.г. читатели ще бъдат благоснисходителни, като срещат този род правописание може и не напълно испълнений.

За подредбата в учебниците:

– ...что ся изискува от йедин хубаво наредений учебник, и да бъде за полза на ученицити, защото в него при достатъччно потребни факти, изложени леко, в свръзка и последователно, ся намират на местото си и здрави критически погледи.

Георги Бенев (1843–1909)

ЗА ЕЗИКЪТ (1870)

Философските идеи за езика:

– Съвсем по-други способ ся случава у човека. До когато е дете, тряба да го учат на майчиния му език, което трае доста време, дорде научи и свободно захване да управлява с майчиния си език и да може с думи да изказва своите мисли и осещания.

Заради това най-голяма цена за сякиго тряба да има онзи език, който е слушал от детинство, в който непрестано ся е упражнявал, добре го изучил и най-хубаво на него ще искаже мислте си – след майчиния език, който при това съставя главни раздел между народите, и за туй е пьрва бележка и главна същественост на народностите.

За връзката с миналото и за простия език:

– ...който народ ся е вече пробудил от простотата и захванал да ся просвещава, той тряба много повече да обича своя език, нежели съвсем прост народ; защото последния нези е важността на езика, като не е мислил и като не умее да размисли, и само природно обича това драго наследие от праотците си.

За гръцкото влияние върху народа и езика:

– Без съмнение никъде неприятел не ся е трудил за искорението на народния език толкос, колкото у нас Грьцкото духовенство.

....и нека бъдем уверени, че щом бихме ся отдалечили от това средство, а поискаме да ся учим на други език, тос час ще съборим това, което сме до сега с големи трудове и жъртви постигнали.

За родния език и за чуждите езици:

– Никой прочее не тряба да мисли, че е възможно да ся вземе езика на един народ, който начнал да ся просвещава, и да му ся натури други, без да претьрпи щета и назадноване, защото народ, който е начнал да вьрви напред, с унищожението на езика му съсипва ся и сичко, което е той направил в много години за своето просвещение. И ако да беше възможно народа да ся исучи на чужди език в кратко време, както бива с частните хора, то пак сякой народен приятел тряба да ся противи срещу насилственното изнародвание, защото всегда е съединена с това убийствена загуба на времето.

(в. „Право“, г. V, бр. 6, 4.IV.1870)

Димитър Г. Лачков (1839–1871)

ЯЗИКОСЛОВНИ ПРИДИРКИ (1870)

Правопис и графика, интересно обяснение за членуването:

– Трябва ни и, зачто, макар и да има равен глас с i, то ся намира почти всяко в корена на някои речи, гдето показва прьвобитното им происхождение и значение

Не можем без ъ, на край речи, зачтото, кога дойде случяй да ся каже някой предмет определено, като запр. ученикътъ, борътъ, колътъ и др., гдето с исключение на тъ, ъ ся намира на края на тия думи, с какво друго слово трябва да ся замени звукът на тоя ъ, който ся чюе помежду имято и члена ... Нъ с това, вместо да ся приближявами към целта си, т.е. към съставяние един общ писмен язик, то, напротив, като давами чрез исхвьрляние ъ накрай думити, много ся отдалечавами от местното произношение.

Не било ни потребно словото э споряд отоговора, а пък и в самата му отрицателна за него дума „нетрэбва“, както и другаде и в други речи в отговора е писано.

Трябва ни ы, зачтото ся намира, и то не без причина, в корена на многобройни речи; като: выкъ, вы«, мы«, тры«, сытъ, выръ и др.

Като съветвате хората да не приемат наставкити -ически, -ителни, -етелни и -ателни, като че не са народни, трябваше да отритнете прьво и вашята наставка -ателство,

Регионализми и словообразуване: за одушевения предмет: Не може одушевено да ся замени с живо, зачтото Блъгаринът казва: жив огън, който няма душя; жив погляд, който е в отвлечена смисьл и е и без тяло и без душя; мрьтво срьдце, което е чяст от одушевен предмет.

Йосиф Ковачев (1839–1898)

ЕДНО МНЕНИЕ ВЪРХУ ОБЩИ ЕЗИК И ПРАВОПИСАНИЕ (1875)

За чистотата на езика:

– Да се пречисте язикът, аз разбирам да се изхвърлат из него всички ониа думи, които носат печат на чуждо потекло или са многу отдалечени от славянскиат им корен, и да се заместат с’ други, които имат чисто българско потекло и стоят по-близу до речениът корен.

„Явно е: от язикът, що говори народът ни!“ – ще бъде отговорът.

За основата на езика:

– Тука не трябва да се боиме от това, че книжевниът ни язик тогаз ще може да стане още по-разбран и по-нечист, отколкуто е сега. Защото в по-главните наречиа, както: северно-българското или балканското, южно-българското или македоското, и средне-българското или шопското, няма някоя голяма разлика в корението и значението на думите, която могла би да ни заплашува от тая страна… например:

За полидиалектна основа:

– Ако има нещо у казаните наречиа, което наистина може да произведе важна бъркотиа, това са формите, в които се облечува всяко наречие отделно. Но ако се избере сега една жива форма, която захваща средното място помежду останалите форми и по-близу стои до всяко от них, тогай еднородното и речи еднозначуще содържание на говоримите наречиа ще се излива из нея во един народен говор, во един общ язик, който трябва да бъде по-ясен и по-сроден от всяко наречие отдялно.

– Такава форма представлява шопското наречие, според както се говоре оно в Кюстендил и околността му. Това наречие ни най-малку не е изпитало на себе влианието на гърцизъмът, влаинизъмът и албанизъмът, както македонското, и мощне малце та е пострадало от турцизъмът, както бълканското; а това обстоятелство утвърдило му оная гладкост, ясност, пълнозвучност и ритмичност, с’ които се отличува оно в произношението си.

Филологически концепции за:

– Членната морфема: Всите съществителни имена, броителни и прилагателни се соединуват во един брой; за съществителните имена, за местоименията и прочее.

Концепция за правописа:

– На всякого са познати голямите несгоди на онова правописание, което е днес речи пообщо в нашите школи. Първата му несгода е тая, дето ученикът, без да не изкара цяла граматика, не мож’ да го захване,а камо ли да го знае. Отсем това он трябва многу време да се бухта над правилата му, додето ги освое малце-многу, и пак не е горкиът уверен, да ли ще му послужат някога в’ животът. А защо е, да питаш, това денгубение, това бухтание, което се найпосле у мнозина свършува с’ предивременното им зарежувание на школото? Това е, за да се утвърде харно употребляванието на някои букви, които навлезле в’ нашата писменност или от едно само подражавание на русското правописание, или от някакви стари филологически соображениа!

1. В’ нашиът язик има все-все 25 коренни или прости звукове, оттова и соотговорните или основни букви во азбуката ни трябва да бъдат на брой толку; именно: а, б, в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м, н, о, п, р, с, т, у, ф, х, ц, ч, ш, ©.

2. Но всякога звукът и, когато върват подиря му а, е, у, о, като чи дава им половината от гласът си, та взимат они едно произношение, което се клате помежду гласовето: а и я, е и iе, у и ю, о и ьо.

3. В’ някои случаи звукът и нацело се слива со звуковете: а, е, у и оттука излизат три производни или сложни звукове, именно я, iе, ю. Природно е сега да се покаже това сливание и в' пишението, а това бива, когато i-то (но без точката) се соедине или спое с' буквите: а, е, у; напр. така: я (от i с' протегната опашка и а навалено), iе (от i и е соединени со чертица), ю (от i и у старовремско без роговето му). Така се е споявало i-то и в’ старо време: напр. я (от а и в’ средата му i в малък вид), iу (от i и у без роговето му), э (от е обърнато надоле и в’ средата му i пропротегнато и доле завиено). Никъде во язикът ни звукът и не се сливо со о, © и сам со себе си, оттова и i-то няма да се споява с’ буквите им в пишението. Наистина в’ някои думи, и то повечето чужди, като чи се чуе слиено о и и, но това бива от мекото произношение на предходната им согласна, както ще видим сега.

4. Вообще всите согласни звукове в’ нашиът язик на крайът и пред гласните: а, е, и, о, у, имат произношение твърдо. Само звуковете: к, г, л, които природно се изговарат меко само пред е и и, така също и звуковето: ж, ч, ш, които на всякъд се изговарат меко, – прават исхвръляние на това общо правило; заради това противно е на генетическото начало да се пише iе, ьи подир първите и я, iе, ю подир последните.

5. В’ нашиът язик, а най-више в’ шопското наречие совършенно се срещат две различни думи, които имат еднакви звукове, както в’ грърчкиът и др...

И така, за нашата фонетика достаточни са 30 писмени знакове или букви, с’ които напълно мож’ да израземе всички нейни звукове.

6. В’ категориата на личните букви пада и буква щ. Обаче според мене трябва она да си остане непокътната, и то по две причини: а) Она не е самостойна буква, но е комбинациа на ш и ч (последната буква се прилепува за първата отдесно доле, та излиза щ) и мож’ да ни служе в’ пишението само като стенографическа буква. <...> б) Тая буква се изговаря още у южните българи като шч, а у северните – като шт, та, означувайки се чрез нея тиа две различни произношениа в’ народниът говор, нека улеснува она и едните, и другите в свойственото им изговарание на думите, в’ които се она среща.

7. Речи всите наши ортографисти пишат предлозите: из, воз, раз, сниз в’ составените от них думи различно; напр. извира – испитува, вознася – воспира, развратува – распърснува, низвождам – снисхождам и прч.

Диалозите между центъра и периферията на Българското възраждане са част от целостта на епохата, в която, колкото и парадоксално да звучи, няма нито център, нито периферия. Има нация, език и народност. В спора се ражда истината. Тази древна мъдрост в най-силна степен се отнася за българските възрожденци и техните филологически възгледи, които тук са представени схематично, но чрез които се създава пълна представа за идеите им за развитието на езика.

Библиография

БЕНЕВ, Г. За езикът. В: За българския род и език. Възрожденските книжовници за българския род и език. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“. 2007.

БЪРНЕВ, В. Кратка свещена история. 1859. В: За българския род и език. Възрожденските книжовници за българския род и език. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“. 2007.

ГЕОРГИЕВА, Е., ЖЕРЕВ, СТ. и др. История на новобългарския книжовен език. София: Издателство на БАН. 1989.

ДОБРОВСКИ, И. Встъпителни думи към първия брой на списание „Мирозрение“. 1850.

КАЗАНАКЛИ, Н. Краткий учебник по всеобща история. В: За българския род и език. Възрожденските книжовници за българския род и език. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“. 2007.

КИФАЛОВ, М. Заради возрождение новой болгарской словесности или науки: творчески превод на Венелиновия сборник. Букурещ. 1842.

КОВАЧЕВ, Й. Едно мнение върху общи език и правописание. В: Вестник „Ден“, Цариград, бр. 16, год. 1, май 1875.

ЛАЧКОВ, Д. Язикословни придирки. В: За българския род и език. Възрожденските книжовници за българския род и език. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий. 2007.

МИРКОВИЧ, Г. Кратко изложение за наредбата на глаголити в новобългарския език. В: Български книжици. 1859.

НАЛБАНТОВА, Е. Българска възрожденска литература. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“. 2022.

ПАЛАУЗОВ, Н. Няколко мисли заради болгарското правописание. Продължение от число 80. В: Цариградски вестник, бр. 81, 12.04.1852.

ПИПЕРОВ, П. Приключения Телемаха, сина Одисееваго. Виена, 1845.

РУСИНОВ, Р., ГЪРДЕВА, М. Род и език: За българския род и език. Възрожденските книжовници за българския род и език. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“. 2007.

ТЕОДОРОВИЧ, К., ВЛАДИКИН, Г. Библическа повест ветхаго завета за юност. Будим, 1847.

ТЕОХАРОВ, Г. Няколко думи за българската книжнина. В: сп. „Братски труд“, кн. 1.

Доц. д-р Владислав Миланов е преподавател в Катедрата по български език на Софийския университет. Научните му интереси са в областта на езиковата култура, историята на новобългарския книжовен език и политическата и журналистическата реч. Директор е на Центъра за анализ на политическата и журналистическата реч, основан през 2010 година.