Мая Йосифова

Abstract: This article analyzes key conceptual and methodological foundations related to the development of an extended theoretical framework aimed at defining spatial syntax as an autonomous grammatical category within the structure of sign languages (SLs/ЖЕ). The focus of the study is the conceptual and formal status of space as a grammatical component in the syntactic system of Bulgarian Sign Language (BGSL/БЖЕ). A preliminary model of a theoretical framework for spatial syntax is proposed, addressing a range of syntactic processes in which space functions not merely as a visual medium, but as an active and structurally organizing grammatical mechanism with defined syntactic roles. Although the framework is still in an exploratory stage and not yet empirically implemented, it aims to create conditions for a more systematic description and typological analysis of selected syntactic phenomena in sign languages.

Key words: Sign Language, Spatial Grammar, Spatial Syntax, Bulgarian Sign Language

1. Въведение

Въпросът за произхода на езика и за формирането на езиковите способности на човека е предмет на изследване в различни научни дисциплини, включително лингвистиката, психологията, когнитивната наука, невронауката, антропологията, генетиката и др. Големият брой научни дисциплини, които изследват езика, е показателен за централната роля, която езикът играе в човешкото познание. Причината за този интердисциплинарен интерес се корени в необходимостта да се изясни връзката между езика, съзнанието и невробиологичните механизми. Най-общо се формират две основни посоки, спрямо които науката проучва езика. Дисциплини като когнитивната лингвистика и част от психолингвистиката изследват преобладаващата роля на средата, взаимодействието и опита (Виготски 1978; Лейкоф 1987). В рамките на формалната лингвистика, особено в традицията на генеративната граматика, се приема, че езикът подлежи на системно формализиране чрез универсални правила и структури. Този подход предполага съществуването на вродени, наследствени механизми, които предразполагат човешкия мозък към езиково овладяване – идея, формулирана чрез понятието за универсална граматика (Чомски 1965).

Този комплексен процес на езиково овладяване не се случва изолирано, а е дълбоко вплетен в човешката склонност да създава когнитивни и социални рамки, чрез които да интерпретира света и себе си. Независимо дали става дума за език, култура или познание, човекът има нужда от структурирани ориентири, спрямо които да достигне до ниво на възприемане, разбиране и класифициране на опита си. Именно тази нужда води и до формулирането на разнообразни теоретични парадигми, чрез които се описват езиковите механизми – включително такива, които надхвърлят границите на говоримата реч.

2. Жестов език

В този контекст жестовите езици представляват особено релевантно поле на изследване. Те не само разширяват разбирането за езика като универсална човешка способност, но и демонстрират по уникален начин как пространството, тялото и визуалността могат да се превърнат в граматическа рамка. Изследването на жестовите езици разкрива, че структурната организация на езика не е ограничена до звук и линейност, а може да се реализира чрез топологични и многомерни системи, адаптирани към различна модалност, но подчинени на същите когнитивни нужди за категоризация и комуникация.

От гледна точка на формалното представяне на езиковата система е доказано, че жестовите езици са самостоятелни естествени езици. Жестовият език представлява основно комуникативно средство в общността на глухите хора, като функционира чрез визуално-пространствена модалност, различна от звуково-речевата. Той се реализира чрез система от жестове, формирани чрез движения и позиция на ръцете, мимически изражения и ориентация на тялото, които заедно изграждат самостоятелна граматична структура. Жестовата артикулация включва видими и координирани двигателни действия, които създават сложни пространствени конфигурации с лингвистично значение. Именно чрез тази пространствена артикулация, езиците на знаците позволяват позициониране и насочване на жестовете в триизмерното пространство, като всяка пространствена характеристика участва в предаването на синтактична и семантична информация (Лидел 2003).

Продукцията на жестова реч се възпроизвежда в триизмерно пространство, чиято роля е граматически и семантично значима. От тази гледна точка в настоящата статия се представят основни синтактични аспекти, проучвани в рамките на по-голямо изследване, свързано с опит за структуриране и въвеждане на теоретична концепция за пространствен синтаксис. За целите на разработката се използва първичен видеокорпус, включващ автентични записи на носители на БЖЕ.

3. Пространствен синтаксис

В настоящото проучване се въвежда понятието пространствен синтаксис, тъй като се приема, че това би спомогнало за ясното разграничаване на конкретен аспект от научния подход към жестовите езици. Пространствен синтаксис се използва и с цел означаване на лингвистична тенденция в световен мащаб, фокусирана върху научното разграничаване на вербалните от жестовите езици. Изразява концепция, която се отнася до начина, по който пространствените взаимоотношения и разположения се използват за изразяване на граматически функции като съгласуване на подлог, допълнение и глаголи във визуалната модалност. Жестовите езици използват пространството, за да установят референции и взаимоотношения между различните части на изречението и по този начин се създават сложни езикови структури. В комуникацията на жестов език събеседниците възприемат продуцираните жестове от различни перспективи, което изисква активирането на когнитивни процеси, които спомагат за възприемането на обекти и сцени в триизмерното пространство без физически контакт с тях. Тази зависимост от пространствени когнитивни процеси прави жестовите езици уникални и различни от говоримите езици, като същевременно подчертава значението на пространството в синтактичните структури.

Разработваната концепция за пространствен синтаксис обхваща няколко аспекта, свързани с използването на пространството за предаване на синтактични, семантични и прагматични значения. В настоящата статия ще бъдат представени две от тях: Референтни локуси (R-locus/R-loci) и глаголна насоченост (Съгласуващи се глаголи/Agreement verbs).

3.1. Референтни локуси (R-locus/R-loci)

Изследователите – Диана Лило-Мартин и Едуард Клима, са сред първите, които въвеждат и анализират концепцията за референтните локуси (R-locus/R-loci) в американския жестов език (ASL). Те разглеждат как локализирането на позиции в жестовото пространство се използва за обозначаване на референти, което позволява изразяване на граматически отношения (Лило-Мартин, Клима 1990). В жестовите езици референтните локуси изпълняват ключова роля в реализирането на аргументната структура на предиката. Те представляват определени позиции в триизмерното жестово пространство, асоциирани с референти – участници в изразяваното действие. Аргументната структура на предиката определя броя и вида на неговите синтактични аргументи, като тези аргументи се позиционират пространствено чрез R-loci. Създаването на референтни локуси в жестовото пространство се изразява чрез определянето на конкретни точки около жестикулиращия във функция на субект или обект. По този начин се създават и поддържат пространствени граматически отношения между продуцираните жестови единици. Както подчертават Лило-Мартин и Клима, референтните локуси функционират като деиктични индекси, които се интегрират в синтактичната структура на изречението и позволяват съгласуването да се реализира пространствено. Подобна перспектива разкрива, че пространството в жестовите езици изпълнява граматически функции, като става не само поле на артикулация, но и активен синтактичен компонент (Лило-Мартин, Клима 1990).

Анализ на жестови изказвания, част от първичен корпус, включващ видеоданни на глухи ползватели на българския жестов език, показва, че принципът на референтните локуси е релевантен и приложим и в този език, като пространството се използва системно за обозначаване и проследяване на референти в дискурса. На Фиг. 1 е представено схематично изображение, прието в настоящото изследване за онагледяване на създаването на референтен локус чрез посочване в жестовото пространство. На посочения линк към изображението може да се наблюдава пример за създаването на референтен локус в БЖЕ, като по този начин се установява лингвистична връзка между референт и определена позиция в жестовото пространство.

Фиг. 1. ps://youtu.be/OwLj-u5llRs

Във видеото, от 0:00 до 0:02, се реализира референтен локус от жестикулиращия. В този случай локализираното местоположение се асоциира с отсъстващ участник ТЯ (в транскрипциите и глосите думите, съответстващи на жестове, се отбелязват с главни букви (Тишева 2017: 27).

Немануалният маркер - ориентация на главата и поглед в посока на установения референтен локус, допълнително подчертава тази референция. Спрямо контекста, в последващ момент от жестовото изказване, жестикулиращият отново ще насочи вниманието към вече установеното местоположение на референтния локус ТЯ, ако е необходимо да се предаде и друга информация, свързано с него.

Създаването на референтни локуси и поддържането на дълготрайна референция чрез и в пространството е един от начините за пространствено реализиране на аргументната структура на предиката. Те свързват езиковите референти с определени позиции в пространството, като по този начин позволяват на жестовите езици да представят синтактични зависимости чрез движение и ориентация. Този синтактичен механизъм се реализира единствено чрез възможностите на концептуализираното физическо пространство.

3.2. Глаголна насоченост (Съгласуващи се глаголи/Agreement verbs)

Глаголната насоченост (verb agreement directionality) в жестовите езици е граматическо явление, при което посоката и траекторията на движението на жестовете глаголи изразяват граматическите роли на участниците в действието – най-често агенс (вършител) и пациент (получател). В изследванията на ЖЕ тези жестове глаголи се наричат agreement verbs, agreeing verbs, indicating verbs или directional verbs. В изследвания на БЖЕ се приемат понятията съгласуващи се глаголи или транзитивни/директивни глаголи (Тишева 2017: 70; Лозанова 2023: 127). Данните от изследвания върху различни жестови езици показват, че при съгласуващите се глаголи движението започва от пространствената локация, асоциирана със субекта (т.е. с подлога на изречението), и завършва в локацията на обекта (допълнението). Това потвърждава, че посоката на глаголното движение отразява граматическите отношения между участниците в действието (субект–обект), а не е фиксирана спрямо комуникативните роли на говорещ и адресат (Падън 1988: 121). Това е процес на визуална, невербална и пространствена форма на съгласуване, при който глаголът се адаптира, за да насочи движението в пространството и да означи предикатно-аргументната структура и семантичните роли.

Важно е да се обърне внимание на това, че не всеки жест глагол може да бъде съгласуващ се. Този тип пространствено съгласуване обикновено се наблюдава при ограничен брой глаголи в дадения жестов език. Наблюдения върху БЖЕ определят, че възможността един жест глагол да бъде съгласуващ се зависи от семантиката на глагола, субектът и обектът да могат да бъдат в ролята на агенса (Тишева 2017: 76).

Съгласуващите се глаголи интегрират промяна във формата на ръката, чрез която се маркира субектът на изречението. Субектът се определя на базата на началната точка на движението в жестовото пространство (Лозанова 2023: 128). Крайната точка на движението маркира обекта в жестовия дискурс. Във Фиг. 2 е въведено допълнително графично изображение, което функционира като визуален маркер за идентифициране на съгласуващи се глаголи, както и линк, съдържащ пример за съгласуващ се жест глагол, ексцерпиран от естествената езикова практика в БЖЕ.

Фиг. 2. https://youtu.be/OwLj-u5llRs

Във видеото, от 0:08 дo 0:16, се открива употребата на съгласуващ се жест глагол ДАВАМ. Този жест е типичен съгласуващ се глагол, който реализира аргументната си структура чрез пространствено движение между два от аргументите (субект-обект). В случая преводът на жестовото изказване е: АЗ ТИ ДАВАМ (НА ТЕБ) ЕДНА МАСА. Жестовата конструкция започва от пространствената позиция, асоциирана с подлога (даващия - АЗ), обикновено близо до тялото на субекта, и се насочва към позицията, свързана с непрякото допълнение (получателя - НА ТЕБ). В наблюдавания пример третият аргумент (прякото допълнение) ЕДНА МАСА се реализира чрез фраза от два пълнозначни жеста, които не участват в пространственото съгласуване.

Този вид глаголи са още едно лингвистично явление, което функционира чрез пространствената организация в жестовите езици. Чрез насочено движение между предварително установените субект и обект, тези глаголи граматикализират пространствени отношения, като маркират граматическите роли на участниците в предикатната структура. Реализирането на съгласуване от даден жест глагол е също един от изследваните аспекти в рамките на разработваната концепция за пространствен синтаксис.

4. Заключение

В настоящата статия е представена част от изследователски процес, насочен към структуриране и прилагане на теоретична концепция пространствен синтаксис. Бяха представени структури в БЖЕ, чиито граматически функции зависят напълно от използването на триизмерното жестово пространство. Глаголната съгласуваност и референтните локуси представляват основни категории, които функционират чрез позиция, движение и ориентация и не могат да бъдат реализирани без пространствени механизми.

Обхватът на разработвания теоретичен подход се ограничава до онези синтактични структури, които не могат да бъдат реализирани без участието на пространството. Разграничаването между пространствени и непространствени синтактични елементи е ключово за правилното описание и анализ. Приложението към българския жестов език разкрива потенциал за бъдещи корпусни и сравнителни изследвания.

Именно в този контекст възникват различни теоретични модели и аналитични рамки, които целят да опишат и обяснят специфичните механизми на функциониране на езика. Тези постановки допринасят за лингвистичното познание, но и за разбирането на по-дълбоки когнитивни, социални и онтологични измерения на човешката комуникация.

Мая Йосифова е докторант в Софийски университет “Св. Климент Охридски”, Катедра по български език във Факултета по славянски филологии. Научните ѝ интереси са в областта на синтаксиса, граматиката на жестовите езици, българския жестов език и корпусната лингвистика.

Библиография

Виготски, Л. С. 1978 Vygotsky, L. S. Mind in Society: The Development of Higher Psychological Processes. Cambridge, MA: Harvard University Press, 1978.

Лейкоф, Дж. 1990 Lakoff, G. Women, Fire, and Dangerous Things: What Categories Reveal About the Mind. Chicago: University of Chicago Press, 1987.

Лидел, С. 2003 Liddell, S. Grammar, Gesture, and Meaning in American Sign Language. Gallaudet University, Washington DC: Cambridge University Press, 2003.

Лило-Мартин, Д., Клима, Е. 1990 Lillo-Martin, D., Klima, E. Pointing out differences: ASL pronouns in syntactic theory. In S. Fischer & P. Siple (Eds.), Theoretical Issues in Sign Language Research: Volume 1: Linguistics (pp. 191–210). Chicago: University of Chicago Press, 1990.

Лозанова, С. 2023 Семиотични аспекти на бимодалния билингвизъм. Анализ на българския жестов език. София: Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, 2023.

Падън, К. 1988 Padden, C. Interaction of Morphology and Syntax in American Sign Language. New York: Garland Publishing, 1988.

Тишева, Й., Дачева, Г., Алексова, Кр., Жобов, Вл. 2017 Теоретично описание на граматиката на българския жестов език. София: МОН, 2017.

Чомски, Н. 1965 Chomsky, N. Aspects of the Theory of Syntax. Cambridge, MA: MIT Press, 1965.