За преводимото и непреводимото в семи(о)фейлетоните „Обувките на Масарик“ от Владимир Мацура

Божана Нишева

1. Преводимостта е един от централните въпроси за теорията на превода, обект на нестихващи и до днес научни полемики. Подробен преглед на възможните подходи, прилагани към нея, откриваме у Милан Хръдличка (HRDLIČKA, 2003, s. 89–94), който подчертава, че в редица изследвания не се прави разлика между конкретните типове текстове (художествени, научни, публицистични и др.), а самото явление обикновено се разглежда само в най-общ план. Според привържениците на тезата за преводимостта художественият превод е възможен поради това, че обективната реалност съществува независимо от конкретния субект, т.е. че начините, по които тази обективна реалност се възприема, са общи за цялото човечество и подлежат на споделяне. За разлика от тях поддръжниците на противоположното становище, т.е. на тезата за непреводимостта, отхвърлят възможността за (сполучлив) превод в различна степен. Като пречка те изтъкват типологичните разлики между езиците, невъзможността за идентични асоциации, които извикват думите (и още повече комбинациите от думи), виждането за езика като носител и изразител на националния дух и пр.

От седемдесетте и осемдесетте години на миналия век транслатологията започва да гледа на превода и като на междукултурен феномен (вж. по-подробно GROMOVÁ – MÜGLOVÁ, 2005, s. 62–67). С други думи, преводът става част не само от междулитературната, но и от междукултурната комуникация, като предвид започват да се вземат и извънтекстови фактори, сред които са ролята на автора, неговите нагласи и намерения, реципиентът, културно-историческата, политическата и т.н. реалност, традицията.

С оглед на целите, които си поставяме в тази разработка, е важна и тезата за степента на преводимост, която например Крийтова (KRIJTOVÁ, 1996, s. 16) онагледява въз основа на следната схема:

Трябва обаче да отбележим, че ако бъде приложен критерият „тип на текста“, ще се наложи прецизиране на представения модел – както е известно, в художествените произведения връзката между текста и особеностите на изразните средства, употребени в него, е много по-силна, отколкото например в научните текстове (вж. по-подробно HRDLIČKA, 2003, s. 89). Иначе казано, колкото по-съществена за изграждането на смисъла (следователно и за художественото внушение) е формалната страна на езиковите средства и колкото по-големи са разликите между изходния и целевия език, толкова по-трудна е задачата на преводача. От друга страна, днес преобладава мнението, че функционалният и комуникативният подход към езиковите средства на изходния и целевия език създават реални условия за преодоляването на системните и типологичните разлики между езиците – а в резултат – и на пречките пред превода на оригинала.

2. Имайки предвид разгледаните дотук теоретични постановки, ще се насочим към (не)преводимостта в семи(о)фейлетоните от сборника „Masarykovy boty“ на писателя, литературния теоретик и историк Владимир Мацура (MACURA, 1993). При анализа ще изходим от превода на книгата на български език, излязъл през 2021 г. със заглавие „Обувките на Масарик и други семи(о)фейлетони“ и поместен в един общ том заедно със семиотичните есета „Щастливата епоха. Символи, емблеми и митове 1948–1989“ от същия автор (МАЦУРА, 2021).

Фиг. 1 Кориците на чешкото и на българското издание на книгата

Семи(о)фейлетоните на В. Мацура са в основата си семиотични, отчасти научни, но отчасти и белетристични текстове1 – формат, позволил на автора им да не се придържа изцяло към строгите научни критерии, предоставил му известна свобода на интерпретацията, както и наративна асоциативност (вж. по-подробно JANOUŠEK, 2014, s. 320). В литературоведските анализи на П. Яноушек откриваме и още няколко факта, обуславящи формалните и жанровите (езиковите, стилистичните) особености на текстовете от „Обувките на Масарик“. За В. Мацура „новините от деня“ са само повод, за да се опита той да дефинира най-съществените черти на съвременния „чешки свят“ и връзките му с културната традиция. Отделните семи(о)фейлетони в книгата възникват адитивно и кумулативно, от долу нагоре, в посока от отделните импулси за написването им, в тях, освен идейната, икономическата и политическата реконструкция на държавата, е отразен и периодът на разделянето на Чехословакия (пак там, с. 319, 323).

2.1 Посочените дотук особености на чешкия оригинал – обвързаността му с чешката семиосфера, но и финият философски, литературен и културологичен анализ в него, сериозно надхвърлящ тясната национална рамка – се отразяват още в метафоричността на заглавието. Тя произтича, от една страна, от употребата на името на Томаш Г. Масарик (1850–1937), наричан от чехите „президент освободител“ и „баща на нацията“, а от друга – от препратката към съдбата на неговия паметник недалеч от градчето Кунщат в Моравия, дело на самоукия скулптор и патриот Станислав Ролинек (1902–1931)2. От скулптурата, висока повече от десет метра, по време на немската окупация на Чехословакия и през периода на социализма оцеляват само гигантските обувки, превръщайки се в „своеобразен каменен знак за дългогодишното отсъствие на Томаш Г. Масарик от чешката история“ (МАЦУРА, 2021, с. 73). С други думи, още в заглавието е посочен основният обект на интерес в семи(о)фейлетоните на В. Мацура – начинът, по който историческите промени налагат масовата промяна на комуникативните знаци. Този въпрос е особено актуален за автора и тъй като той създава текстовете си в период, когато континуитетът на националното съществуване на чехите е малко или повече подложен на изпитание (вж. по-подробно JANOUŠEK, 2014, s. 319).

Фиг. 2 Обувките на Масарик3

3. По-нататък ще разгледаме някои от основните задачи, които трябваше да бъдат решени за целите на българския превод на книгата, въвеждайки опозицията преводимост (като обект на транслатологичната теория) – преводимо (с оглед на типа текст и на езиковите средства, т.е. на преводаческата практика).

Въз основа на тази опозиция при транслатологичния анализ на семи(о)фейлетоните на В. Мацура, отличаващи се с посочените по-горе жанрови и стилистични специфики (вж. т. 2. и 2.1), ще покажем, че в полето на преводимостта (като теоретично понятие) могат да бъдат разграничени различни степени на преводимото (като понятие, отнасящо се до конкретните преводачески решения).

3.1 Към сферата на абсолютната преводимост можем да отнесем следните случаи.

3.1.1 На първо място това са т.нар. „модерни универсалии“, обект на част от текстовете в книгата – тук спадат Уолстрийт, рекламата и езикът ѝ, ресторантите „Макдоналдс“, здравословният начин на живот и др. Става дума за „външни“ както за чешката, така и за българската култура феномени, които в началото на деветдесетте години на миналия век тепърва проникват в двете съвременни общества и стават символи на новия, бленувания, „западния“ начин на живот. Въз основа на тях В. Мацура най-често внася критически поглед към промяната на социалните и културните парадигми, срв. напр.:

чеш. Znamená-li McDonalďs pro Američana jistotu domova, sice abstraktní, do krajnosti modelovou, ale přece jen jistotu domova, našinec v něm nachází cosi zcela opačného. Nikoliv ochranu před exotickými zážitky, ale právě především exotický zážitek, průhled do exkluzivního světa někde daleko za našimi hranicemi, symbol Západu, Ameriky. U McDonalda přitom vstupujeme do prostředí, v němž okamžitě rozpoznáváme pevný řád přehledných a účelných součástí. Je to sice onen kýžený „západní svět“, ale přitom v zřetelně zvládnutelné podobě […] (MACURA, 1993, s. 91).

бълг. За американците „Макдоналдс“ е символ на сигурността на дома, макар и абстрактна, моделирана до крайност, докато хората като нас намират в него нещо съвсем различно. Не спасението от екзотичните преживявания, а преди всичко екзотичните преживявания, надникването в ексклузивния свят някъде далеч зад границите ни, символа на Запада, на Америка. Прекрачвайки прага на „Макдоналдс“, попадаме в среда, в която веднага разпознаваме частите с ясно място и предназначение, организирани в строг ред. Това, разбира се, е бленуваният „западен свят“, но в лесносмилаем вид […] (МАЦУРА, 2021, с. 122).

3.1.2 В семи(о)фейлетона „В защита на Ева“ се срещаме с един друг тип универсалии – библейските. Размислите на автора за двата архетипни образа на женското – „старозаветната Ева“ и „новозаветната Мария“ (МАЦУРА, 2021, с. 59) създават рамка за успешния „пренос“ на образността на оригинала, дори когато тя се базира на факти и явления от историята и културата на чешкия или на други европейски народи, невинаги извикващи конкретни представи у българския читател, срв.:

чеш. Je snad Eva s tragickým výrazem hrůzy v tváři, kterou vidíme na obrazu Masacciova Vyhnání z ráje „ztělesněným zlem“? Je oltářní obraz Jana van Eycka, na kterém cítíme tajemnou a něžnou souvislost mezi okrouhlostí granátového jablka, jež drží „první žena“ v dlani, a mezi jejím kulatícím se břichem, důvodem, abychom se odvrátili s pohoršením? Jestliže je i páv na zapovězeném rajském stromě z malby Christiana Gottlieba Schicka nejednoznačný jako symbol pýchy i nesmrtelností, tím spíše Eva (sklánějící se zde nad potok, který jen pro ni samu zrcadlí krásu jejího vlastního nahého těla i nejasné tušení pomíjivosti) zůstává vzdálena jakékoli jednoznačnosti jediné formule, nemluvě o prostém „zavržení“ (MACURA, 1993, s. 42).

бълг. Нима Ева с трагичния ужас, изписан на лицето ѝ, която виждаме на картината от Мазачо „Изгонването на Адам и Ева от рая“, е „олицетворение на злото“? Нима олтарното изображение от Ян Ван Ейк, носещо внушение за тайнствената и нежна връзка между заоблеността на нара в ръката на „първата жена“ и заоблящия ѝ се корем, е повод да отвърнем глава с отвращение? След като дори паунът, кацнал на забраненото райско дърво от картината на Кристиан Готлиб Шик, е нееднозначен като символ едновременно на надменността и безсмъртието, значи и Ева (която на същата картина се е навела над потока, отразяващ само за нея самата красотата на голото ѝ тяло, а също и някакво смътно усещане за преходност) е далеч от всяка еднозначност на конкретните формули, да не говорим за простото „отхвърляне“ (МАЦУРА, 2021, с. 59).

3.1.3 Подобен е случаят с понятията „цигани“ и „роми“, които – както и проблемите, свързани с употребата на тези названия – са универсални. Този път обаче те са разгледани в контекста на чешката семиосфера, т.е. с оглед на интерпретацията им в чешката литература и култура:

чеш. Žijí s námi už staletí, ale pořád jako by jen zvnějšku procházeli „naším“ světem, jako cizinci, či spíše jako bezdomovci. „Náš“ svět je bere na vědomí nejčastěji v kusých zprávách černých kronik (už v seznamu popravených lupičů v popravčí knize pánů z Rožumberka z r. 1399 je uveden jistý „Cikán, črný, Ondřejóv pacholek“), v povšechných odsudcích, ale kupodivu (a obvykle s jinými akcenty) také v literatuře. Právě v ní vystupují Cikáni či, jak se dnes učíme říkat, Romové často obklopeni aureolou, kterou je obdařil romantismus. Označuje-li je básnířka na samém prahu osmdesátých let tohoto století (Marcela Chmarová) za „ovečky černé naší civilizace“, nazývá-li je „bouří rozvernou“ nebo „svobodou nevěrnou“, hledí-li jim „do očí jak do vesmíru“, čteme v tom stejné pocity, jaké zažívala před sto čtyřiceti lety při setkání s Cikány již Božena Němcová (MACURA, 1993, s. 64).

бълг. Те живеят с нас от векове, но все още само минавайки покрай „нашия“ свят, без да влизат в него, като чужденци, или по-скоро като бездомници. „Нашият“ свят им обръща внимание най-често в откъслечни новини от черните хроники (още в книгата за смъртни присъди от 1399 г. на господарите от Рожъмберк в списъка с екзекутираните разбойници е посочен някой си „Циганин черен, ратай на Ондржей“) и в неодобрителни обобщения, но също така, колкото и да е странно – в литературата (често обаче с други акценти). Именно в нея циганите, или както днес се учим да казваме – ромите, често се явяват с ореола, дарен им от Романтизма. В начина, по който ги нарича поетесата (Марцела Хмарова) на прага на осемдесетте години на ХХ в. – „черните овчици на нашата цивилизация“, „буря немирна“, „свобода невярна“, гледайки в техните „очи като във вселена“, разпознаваме чувствата, които сто и четиридесет години преди това е изпитала при срещата си с циганите и Божена Немцова (МАЦУРА, 2021, с. 87).

Интересно е да отбележим, че всички посочени дотук случаи, както например и оригиналните размисли на В. Мацура за вещите на известните личности, които след смъртта им се превръщат в музейни експонати в семиофейлетона „Докосването на гения“, са определени от П. Яноушек като резултат от моментна интенция и непряко свързани с основните семантични области в книгата (JANOUŠEK, 2014, s. 323).

3.2 В полето на значителната степен на преводимост (като универсалност на разглежданите факти, явления и др.), съответно на сравнително високия дял на преводими елементи (с оглед на „закотвеността“ на знака по отношение на значението му, на езиковите му особености, на конкретните конотации4) попадат някои елементи, изграждащи образността, които можем да определим като сходни за чешката и българската среда. С други думи, макар конкретните „реализации“ на значенията да са обвързани с чешкия (българския) свят, т.е. с чешката (българската) семиосфера и език, налице са и редица по-общи прилики в начина, по който гледат на себе си чехите и българите, или между определени явления, характерни за чешката и българската реалност преди и след 1989 г.5

3.2.1 В книгата „Обувките на Масарик“ преводими в посочения смисъл са – на първо място – метафорите за централното, ключовото (не само географско, но и историческо и политическо) място в Европа, за моста между Изтока и Запада, пътя към Европа, за света, вперил поглед в нас по време на преломни събития – а на второ – обществено-политическите и социалните явления, например култът към Сталин или общият за близкото минало както на Чехия, така и на България мотив за победата на доброто над злото в новия свят на социализма (в противовес на мрачната капиталистическа реалност), също така преименуването на улици, създаването на символи с „човешки лица“ и др.

3.2.1.1 Ако изходим от класификацията на метафорите за целите на транслатологията при Д. Мюглова (вж. по-подробно MÜGLOVÁ, 2013, s. 242–252), образните номинации от първия тип се отнасят към групата т.нар. конвенционални метафори, т.е. на метафорите, които поради честата си употреба вече са се стабилизирали и са добили широка популярност сред членовете на дадена езикова общност, като същевременно участват в структурирането на понятийната система на съответната култура и са тясно свързани с надиндивидуалния опит на носителите ѝ.

Ще илюстрираме казаното с пример от семи(о)фейлетона „Борбите за центъра“ – преводимостта на обобщаващите внушения в него се основава именно на значителната степен на еквивалентност между т.нар. „сценарии“, които метафората за центъра или кръстопътя извиква в съзнанието на носителите както на чешкия, така и на българския (а и на редица други езици). В българския контекст, разбира се, е налице паралел с представата за България като кръстопът на Балканите, страна на кръстопътя на Европа и Азия и врата към Европа.

чеш. Ale což není střed vlastně vždy tam, kde je „hledisko“, stanoviště, ze kterého se pozoruje a hodnotí? Je vůbec někde na světě národ, který by se necítil být ve „středu“, na „křižovatce“ vlivů: Rus mezi Evropou a Asií, Američan ve svém „melting pot“ kultur a vlivů? Číňan ve své „Zemi středu“?

[…]

Naštěstí můžeme sáhnout po příručce se základními informacemi o životě jiných nevelkých národů, které také neměly v dějinách mnoho štěstí, ba byly na tom ještě hůř (The Baltic States. A reference book, Tallinn – Riga – Vilnius 1991). Nalistujeme stranu 175 a s ulehčením čteme: „Litevská republika leží ve středu Evropy (zeměpisný střed kontinentu se nachází ve východní Litvě, nedaleko vesničky Bernotai, 25 km severně od Vilniusu)...“. (MACURA, 1993, s. 9, 10).

бълг. Има ли изобщо някъде по света народ, който да не живее с усещането, че е „в центъра“, на „кръстопътя“ на влиянията? Руснакът не е ли между Европа и Азия, американецът – в своя „melting pot“ на културите и влиянията, китаецът – в своето „Средно царство“?

[…]

За щастие, можем да посегнем към едно издание, съдържащо основна информация за живота на други неголеми народи, които също не са били много щастливи в исторически план, та дори са били и доста по-зле от нас (The Baltic States. A reference book. Tallinn – Riga – Vilnius, 1991). Отваряме на страница 175 и с облекчение четем: „Литва е разположена в центъра на Европа (географският център на континента се намира в източната част на страната, недалеч от селцето Бернотай, на 25 км северно от Вилнюс)…“ (МАЦУРА, 2021, с. 12, 13).

В посочения откъс е налице пряк/дословен превод (т.е. метафората е предадена с метафора от целевия език, имаща същото естетическо въздействие), отчетен е обаче и фактът, че докато в чешкия език се е наложил изразът Средна Европа (střední Evropa), в българския се предпочита атрибутът „Централна“. В преводния текст е запазено и решението на автора да употреби американизма „melting pot“ в неадаптиран вид – още един възможен транслатологичен подход, отнасящ се до областта на преводимото, като в българския става дума и за употреба на различна графична система.

3.2.1.2 Втория тип явления, преводими в значителна степен, откриваме например в семи(о)фейлетона „Минус-Сталин“, в който В. Мацура систематизира и анализира понятията, изграждащи „мита за тъждественост между народа и вожда“ – дружбата между съветския и чехословашкия народ, съветската и чехословашката армия, представителите на победилата класа: партизаните, трудещите се, работническата интелигенция и т.н., изхождайки от описанието на вече несъществуващия паметник на Сталин, издигнат в Прага през петдесетте години на миналия век, срв.:

чеш.: Někdejší pomník Otakara Švece důkladně naplňoval dobový mýtus o totožnosti lidu se svým vůdcem, postavy bočních reliéfů, symbolizující lid, vplývaly do nehybné, monumentální figury generalissima.

[…]

Lid byl představován ve dvou podobách – a také to bylo velice výmluvné. Na jedné straně (východní) čtveřice postav symbolizovala lid Sovětského svazu. V čele pozvedal dělník vlající prapor, znamení vítězství, obvyklý atribut zástupce vítězné třídy a její bojové cesty. Figura vědeckého pracovníka, zřetelně pokračovatele Mičurinova odkazu, vypovídala o nové inteligenci socialismu, neuzavírající se do příšeří studoven a kabinetů, ale pracující přímo v terénu spolu s ostatními. Partyzánka připomínala vítězství ve válce a představovala je jako vítězství lidu. Druhá (západní) strana pomníku byla alegorií lidu Československa – i zde stál v čele dělník s praporem, za ním družstevnice (atribut srpu a klasů) pootočená k muži, opět bezpochyby příslušníku pracující inteligence (téměř milostné gesto, ale i symbol jednoty vzdělanců s lidem). Na konci obou řad, s pohledem obráceným zpět stáli sovětský a československý voják ve zbrani (MACURA, 1993, s. 56–57).

бълг.: Паметникът на Отакар Швец беше съвършено въплъщение на тогавашния мит за тъждествеността между народа и вожда, фигурите на страничните релефи, символизиращи народа, се сливаха с неподвижната, монументална фигура на генералисимуса.

[…]

Народът беше представен по два начина, което също беше доста красноречиво. От едната страна (източната) четири фигури изобразяваха народа на Съветския съюз. Най-отпред работник развяваше знаме, символизиращо победата – обичаен атрибут на представителите на победилата класа и на бойния ѝ път. Фигурата на научния работник, очевидно продължител на делото на Мичурин, олицетворяваше новата социалистическа интелигенция, която не се затваря в мрачни читални и кабинети, а работи направо на терен заедно с другите. Партизанката припомняше победата във войната и я представяше като победа на народа. Другата (западната) страна на монумента беше алегория на чехословашкия народ – и тук начело стоеше работник със знаме в ръка, зад него кооператорка (със съответните атрибути – сърп и житни класове), полуобърната към мъж, отново без съмнение принадлежащ към работническата интелигенция (един почти любовен жест, но и символ на единството между учените и народа). В края и на двете редици, с погледи, обърнати назад, бяха застанали съветски и чехословашки войник в пълно бойно снаряжение (МАЦУРА, 2021, с. 78–79).

Подчертаванията в изходния и целевия текст показват, че делът на преводимите езикови елементи в тях е доста висок – субституцията (замяна на израза, обвързан с културния контекст на изходния език, с аналогичен израз от целевия език, вж. KUFNEROVÁ, 1994, s. 112) е използвана единствено при превода на чешката дума družstevnice (кооператорка)6, както и при превода на устойчивия израз voják ve zbrani (войник в пълно бойно снаряжение). Това може да бъде обяснено преди всичко с общата идеологическа рамка, която до 1989 г. се налага под натиска на Съветския съюз както в Чехословакия, така и в България.

3.3 Ще се спрем накратко и на някои от случаите в сборника „Обувките на Масарик и други семи(о)фейлетони“, попадащи в полето на непреводимото в различна степен – но поради близостта на двете славянски култури – значително по-рядко в полето на абсолютната непреводимост. Ще изходим по-конкретно от класификацията, направена от Я. Виликовски (VILIKOVSKÝ, 2002, s. 138), на чертите на чуждата среда, които е възможно поради семантичните и стилистичните особености на езиковото им изразяване да се окажат неясни за новия (в случая българския) контекст.

3.3.1 Към първия тип подобни признаци Я. Виликовски причислява материалните специфики. Той ги характеризира като изрази, означаващи явления от социалната действителност и от материалния бит на изходната култура: реалии, елементи от националния колорит, названия на учреждения и институции и др.

3.3.1.1 Тук спадат например реалиите от семи(о)фейлетона „Дървената къща“. В редица свои разработки В. Мацура анализира последователно налаганата теза за произхода на чехите не от благородническите замъци и богатските домове, а от дървените къщи, които той означава с чешкия деминутив chaloupka, т.е. дървена къщичка с типична народна (селска) архитектура – образ, препращащ към провинциалната идиличност и извънградския начин на живот, но и към делото на значимите личности от чешкия национален пантеон, чиито дървени родни къщи днес са превърнати в музеи. Неразделна част от тази символна представа са различни елементи от външната декоративна украса на постройките, някои пространства в интериора, елементи от бита и обзавеждането, срв.:

чеш.: […] Bez ohledu na svůj původní stav bylo obydlí přestavbou zcela přizpůsobeno obecné ideální vizi „české chalupy“. Tato vize byla pak pracně skládána z různých, často nesourodých prvků. Navzdory zvyklostem místní lidové architektury se tu objevila naprosto nepatřičná lomenice, větrací okénka ve tvaru srdíček, kabřinec byl ozdoben koketní makovičkou (psal o tom všem před dvaceti lety Ladislav Štěpánek v Českém lidu).

[…]

Proto třeba také i černá kuchyně, tolik oblíbená součást „rodných domků“ všeho druhu, není jen dokladem někdejšího životního stylu. Stejně jako se stal v estonské kultuře pověstným národním symbolem černý strop venkovské jizby (Juhan Liiv: „Černý je strop v naší světnici“), tak i česká černá kuchyně přerostla v symbolické zpodobení tíživé minulosti lidu (temna) a stávala se svědectvím poctivých lidových kořenů obrozenské inteligence.

[…]

Křesadlo, stojan na louče, oharek svíčky ve svícnu, petrolejka – to všechno naopak v chaloupce znamenalo „světlo“ a nabízelo doklad o tom, jak se uprostřed temna poměrů zrodilo spásné „světlo ducha“. (MACURA, 1993, s. 79).

бълг.: […] Без оглед на първоначалния си вид, домът е реконструиран така, че да отговори изцяло на общоприетата идеална визия за „чешката дървена къща“. И тази визия е „сглобявана“ с много усилия от различни, често несъвместими елементи. В разрез с традицията на местната селска архитектура се появяват един съвсем неуместен дървен фронтон, сърцевидни прозорчета, а предната издадена част на покрива е допълнена с кокетен връх (за всичко това преди двадесет години писа Ладислав Щепанек в списание „Чески лид“).

[…]

Затова например и черната кухня, толкова любима част от всяка „родна къща“, не служи само като доказателство за някогашния начин на живот. Също като черния таван на селската стая, превърнал се в значим национален символ за естонската култура (Юхан Лийв: „Черен е таванът на нашата стая“), така и чешката черна кухня прераства в символ на тежкото минало на народа (с други думи – на мрака) и става свидетелство за истинските народни корени на възрожденската интелигенция.

[…]

Кремъкът, светилникът, недогорялата свещ в свещника, газената лампа, намиращи се в къщата, всички те – напротив – символизират „светлината“ и са доказателство за това как от мрака на тогавашното битие се е родила спасителната „светлина на духа“ (МАЦУРА, 2021, с. 107–108).

Освен чрез описателен превод (напр. чешка дървена къща, предната издадена част на покрива, кокетен връх) някои от реалиите бяха предадени на български и с помощта на субституция – чешките думи, свързани с възрожденския и националния колорит бяха заменени с български думи (кремък, светилник, газена лампа), извикващи аналогични конотации и у българския читател. Като семантична загуба може да бъде определена играта на думи за черната кухня и тежките дни за народа, допълнена от споменаването на подобен символ в естонската култура. Авторът има предвид времето след поражението на хуситите в битката при хълма Била Хора, довело до началото на насилствена рекатолизация в Чешките земи. В чешкия е прието този период от историята да се означава с израза doba temna (или само temno) – своеобразната препратка към заглавието на романа на А. Ирасек „Temno“, посветен на същите исторически събития. Допълнително разяснение в бележка под линия беше предпочетено само по отношение на израза „черна кухня“ – пространство в чешките селски къщи, обикновено обособено в близост до входната част, където се намира огнището (мястото за готвене) с отворен комин.

3.3.2 Следващият тип особености на чуждата среда, намиращи се в полето на високата степен на непреводимост, са езиковите специфики – собствените имена, обръщенията, етикетните формули, фразеологизмите, пословиците и поговорките, също така употребите на разговорни, диалектни, жаргонни и др. некнижовни езикови елементи.

Жанровите и стилистичните особености на „Обувките на Масарик“ обуславят преди всичко употребата на множество собствени имена, както и на изразни средства от интелектуалната лексика, думи с книжен характер и под. – или напротив (макар и значително по-рядко) – на езикови елементи, принадлежащи към сферата на неофициалното общуване. Всички тези езикови специфики играят важна роля при изграждането на образността в текстовете от сборника и допринасят за силата на внушенията. По-нататък ще анализираме два от тези случаи.

3.3.2.1 В семи(о)фейлетона „Чешките пари“ В. Мацура е заинтригуван от промяната на емисията банкноти от началото на деветдесетте години на миналия век – първоначално разработена като чехословашка, а след разделянето на Чехословакия превърната в чешка. И тук той отново не се задоволява само с излагане или анализ на конкретните факти, а ги използва, за да достигне до оригинални и обобщаващи заключения, срв.:

чеш. […] A tak v původní řadě – zpočátku zcela mužské (kromě zmíněných osobností slovenských ještě Cyril a Metoděj, Přemysl Otakar I., Karel IV., J. A. Komenský, František Palacký, T. G. Masaryk) – přibyly v nynějším návrhu tři ženy – od nejlevnější Anežky České (50 korun), přes pětistovkovou Boženu Němcovou až k dvoutisícové Emě Destinové.

Zdá se, že z této věcné zprávy se dá vyčíst více, než by se na první pohled zdálo. Třeba i sdělení o příznačném kulturním falokratismu či falocentrismu, který připustil ženy na bankovky teprve v druhé vlně, po zhroucení prvé, čistě maskulinní řady. Ale také – a to nás v této chvíli především zajímá - tu zaznamenáváme i něco jiného. Ona náhrada „Slováků“ ženami značí přísně vzato, že jsou vzájemně zaměnitelní, že jsou na jisté úrovni zobecnění vlastně „totožní“.

[…]

Stejně jako historické postavy žen jsou pojaty často jen jako více méně volný doplněk „obecné“ (ale ve skutečnosti „maskulinizované“) historie, tak i Slovensko bývalo z české perspektivy často přijímáno jako především „doplňující“ prvek formálně „československého“, ale prakticky popravdě „českého“ světa (MACURA, 1993, s. 40).

бълг. […] И така към първоначалната серия, най-напред изцяло мъжка (освен вече споменатите словашки личности, включваща също така Кирил и Методий, Пршемисъл Отакар I, Карл IV, Ян Амос Коменски, Франтишек Палацки, Т. Г. Масарик), в новия проект се появиха и три жени – на банкнотата с най-ниска стойност св. Анежка Чешка (50 крони), писателката Божена Немцова на банкнотата от петстотин крони и оперната певица Ема Дестинова на банкнотата от две хиляди крони.

Изглежда, че тази на пръв поглед неутрална информация разкрива и нещо повече. Като например знаковия културен фалократизъм или фалоцентризъм, допуснал жените до изображенията върху банкнотите едва във втората вълна, след провала на първата чисто маскулинна серия. Но също така забелязваме и още нещо, онова, което в момента ни интересува най-много. Строго погледнато, заместването на „словаците“ с жени означава, че те са взаимозаменяеми, че при определена степен на обобщение те всъщност са „идентични“.

[…]

Както историческите личности на жени се възприемат малко или повече като придатък към „общата“ (но всъщност „маскулинизирана“) история, така и Словакия от перспективата на чехите нерядко се възприемаше предимно като „допълващ“ елемент към формално „чехословашкия“, но фактически „чешкия“ свят. (МАЦУРА, 2021, с. 56, 57).

Налице е широка скала от идеи и мотиви с различна степен на „закотвеност“ в чешкия свят, на които се основава цялостното внушение на текста. От една страна, има множество употреби на реалии. Освен известното в България название на чешката валута – кроната, са използвани и редица имена на чешки исторически личности само транскрибирани на кирилица, за които може да се предположи, че не са особено добре познати на широката българска читателска публика. Затова, а и за да бъде избегнато допълнителното натоварване на изложението с голямо количество бележки под линия, в някои случаи беше приложена т.нар. амплификация (допълване на информацията от оригиналния текст относно женските образи на банкнотите – писателката Божена Немцова, оперната певица Е. Дестинова и др.). От друга страна, както самият мотив за смяната на концепцията за чешките (чехословашките) пари, така и разсъжденията за мястото на словаците в чехо-словашкия, съответно в чешкия, свят се реализират (и са разбираеми) изцяло само в контекста на чешкия културно-исторически опит, докато напротив – идеите за културния фалократизъм или фалоцентризъм, за „маскулинизацията“ на историята се отличават с универсалност, в това число и от гледна точка на българската среда.

3.3.2.2 Още по-сериозно преводаческо предизвикателство представляваше семи(о)фейлетонът „Другият чешки език“, посветен на езиковия материал от Речника на неконвенционалния чешки език „Šmírbuch jazyka českého“ на Патрик Оуржедник. Ще се насочим към следния откъс:

чеш.: […] V podobě (vazba i cena) reprezentativního slovníku nabízí Šmírbuch jinou češtinu, než jsme zvyklí – rozhodně každým coulem nevázanou a nereprezentativní. Ouředník ji důmyslně označuje neterminologicky jako „češtinu nekonvenční“ – její hranice je dost těžké přesně vymezit. Zahrnuje pojmenování a frazeologismy, které nejsou v běžných slovníkových příručkách, ale i ty, které zná třeba i akademický Slovník spisovného jazyka českého. Orientuje se na sféru neliterární, ale doklady čerpá pořadatel velkou měrou podle klasického slovníkového mustru „z knih dobrých autorů“. […] Jsou tu prvky z argotu, slangů, ale i běžně hovorové, lidové, ba i docela neutrální (pidimuž), najdeme tu výpůjčky korektních slov cizích (story, varyot), která přenesením do domácího prostředí nabyla expresivity, i solidní intelektualismy zgrotesknělé kontextem (nomád, Cheopsova pyramida) (MACURA, 1993, s. 21).

бълг.: […] В представителен вид (с твърди корици и на съответната цена) той ни предлага един по-различен чешки език от този, с който сме свикнали – разюздан и съвсем непредставителен. П. Оуржедник находчиво го определя с нетерминологичния израз „неконвенционален чешки език“ – език, чиито граници са доста трудни за определяне. Речникът включва думи и фразеологизми, липсващи в традиционните речници, но и такива, познати ни например от академичния Речник на книжовния чешки език. Съставителят се е насочил към извънлитературната сфера, но е почерпал повечето от примерите, съгласно класическия лексикографски модел, „от книгите на добрите писатели“. […] В речника са застъпени аргото и сленгът, но има и разговорни, и простонародни, та дори и някои сравнително неутрални думи (pidimuž ‘дребен на ръст мъж’), в него намираме също така заемки от чужди езици (story ‘история, случка’, varyot ‘луд, откачен, ненормален’), които при преминаването си в чешката езикова среда са станали експресивни, а също и солидни думи и изрази от интелектуалната лексика, придобили гротескно звучене поради контекста на употребата им (Cheopsova pyramida ‘доста възрастна жена’) (МАЦУРА, 2021, с. 28).

Адекватният български превод стана възможен благодарение преди всичко на направеното от В. Мацура изчерпателно описание на спецификите на лексиката поместена в речника. Тази по-обща рамка позволи създаването на аналогии с български изразни средства, типични за неофициалната сфера на комуникация. Що се отнася до предаването на конкретните лексикални единици – налице е описателен подход (разгръщане на значението на чешката дума на български език направо в текста), на места комбиниран с изпускане на някои от посочените в текста примери (напр. nomád) поради невъзможността за буквален и достатъчно кратък превод. Основна причина за това решение беше фактът, че подробното обяснение не само на значението на някои от лексемите, но и на контекста, в който се употребяват, не би допринесло особено за постигането на по-комплексен „пренос“ на основната интенция на автора в целевия език7.

3.3.3 Последният тип национално обусловени специфики според Я. Виликовски са особеностите на културния контекст – имат се предвид качествата на текста, обусловени от принадлежността му към определена култура и литературна традиция: структурата на текста, начинът на изграждането на вътрешнотекстовите връзки, стилистични особености на изреченско и надизреченско ниво. Донякъде тук се отнася и въпросът за поетическата форма и за семантичните и асоциативните ѝ особености, също предпоставени от литературния контекст. Към тази категория могат да бъдат включени и препратки и цитирания, особено литературни, отражения на представи за света, свързани с определена култура.

Именно върху особеностите на културния контекст се гради например образността в семи(о)фейлетоните на В. Мацура, вдъхновени от причудливата съдба на паметници и мемориали, един от които е и вече споменатият паметник на Т. Г. Масарик, дал име на целия сборник, но също така и паметникът на митичния родоначалник на първата чешка владетелска династия Пршемисъл Орача, Мемориалът на националното освобождение, и в частност паметникът на хуситския военачалник Ян Жижка, своеобразният „литературен паметник“, т. нар. „Бабина долина“, който от своя страна препраща към едно от класическите произведения в чешката литература – „Баба ми“ от Божена Немцова и др.

3.3.3.1 В немалко от текстовете откриваме и цитирания на канонични за чешкото общество текстове от автори, станали неразделна част от националния пантеон, препратки към делата и думите на значими чешки личности и др. Те обаче често се допълват или противопоставят на казаното и извършеното от хора, които не само не заемат централно място в чешката семиосфера, а напротив – понякога дори са се записали в процесите на чешката културна и политическа еманципация с отрицателен знак. С подобни явления е свързана една от рамкиращите теми в книгата (и в научните разработки на автора ѝ) – Възраждането. С оглед на транслатологичния анализ можем да кажем, че адекватният „пренос“ на чешките културно-исторически явления в новия им български литературен контекст беше осигурен отново от общите (макар и в най-широк смисъл) полета в чешкия и българския исторически опит (националноосвободителните борби, моделите на изграждане на национална, културна и езикова идентичност). В сферата на непреводимото обаче остават елементи от текста, свързани например с мистификациите на литературни паметници, с несигурността на самоопределянето (въпросът, с който започва чешкият химн: Къде е домът ми?) и др., които нямат аналог в българската реалност. Вж. например следния откъс от семи(о)фейлетона „Мистификациите и народът“:

чеш.: Mystifikace věrně provázejí první projevy emancipačních snah české obrozenské inteligence. V roce 1816 Josef Linda nalezl tzv. Píseň vyšehradskou – prý dokonce na desce své vlastní knihy. Rok nato Hanka „objevuje“ ve Dvoře Králové část bohaté středověké antologie české poezie, která zcela mění dosavadní představu o staré literatuře. V roce 1818 doputoval na stůl nejvyššího purkrabího hraběte Kolovrata anonymně tzv. Rukopis zelenohorský, předstírající, že jde o památku dokonce již z devátého století. Vzápětí došlo v muzeu k nálezu české písně krále Václava, která známé německé dílko deklasovala v pouhý překlad z češtiny. Na rubu jakoby náhodou byla zapsána starší verze písně Jelen z Rukopisu královédvorského. […] (MACURA, 1993, s. 17).

бълг.: Мистификациите неотклонно съпътстват първите опити за еманципация на чешката възрожденска интелигенция. През 1816 г. Йозеф Линда „открива“ т.нар. Вишехрадска песен – твърди се, че не къде да е, а в подвързията на една своя книга. Година по-късно Вацлав Ханка „намира“ в градчето Двур Кралове част от богата средновековна антология на чешката поезия, изцяло променяща дотогавашната представа за старата литература. През 1818 г. на бюрото на граф Коловрат, върховен бургграф на Чешкото кралство, пристига и изпратеният от анонимен подател т.нар. Зеленохорски ръкопис, изглеждащ като литературен паметник от далечния IX в. Скоро след това е открит ръкописът на чешката песен от крал Вацлав, принизил едно известно немско произведение до обикновен превод от чешки език. На задната му страна все едно по случайност била записана и по-стара версия на песента „Елен“ от Краловедворския ръкопис […] (МАЦУРА, 2021, с. 23).

Подчертаните заглавия на редица литературни паметници с неоригинално (променено или допълнено) съдържание, т.е. станали обект на възрожденска мистификация поради стремежа на някои тогавашни чешки дейци да докажат древността на чешката култура и литература, не се явяват само препратки към съответната епоха или литературен период, а носят и много допълнителна информация относно процесите на изграждането на чешката идентичност. По-конкретно, докато например преводът длъжността върховен бургграф на Чешкото кралство е проблематичен с оглед на отсъствието на сходно по значение понятие в българската реалност от същата историческа епоха, споменаването на Краловедворския и Зеленохорския ръкопис, днес вече смятани за мистификации на Вацлав Ханка (1791–1861) и на вероятните му сътрудници Йозеф Линда (1789–1834) и Вацлав Алоис Свобода (1791–1849), е алюзия не само за важната роля, която те изиграват като източник на вдъхновение за немалко чешки творци през XIX в. (популярността им става толкова голяма, че техни частични преводи от Константин Петкович, Тодор Икономов, Атанас Илиев, Райко Жинзифов и др. се появяват дори и в българската възрожденска книжнина), но и за споровете относно автентичността им, разразили се в края на века и оказали съществено влияние върху идейния и политическия климат в тогавашното чешко общество.

Все пак обаче можем да кажем, че тук все още оставаме в полето на (не)преводимостта като теоретичен проблем, включващ в себе си и въпросите за появата на семантични загуби при превода на чужд език, макар тези „празни места“ да засягат основно смисъла и да не създават големи трудности на езиково ниво.

3.3.3.2 Не на последно място ще посочим и пример за едно от най-сериозните преводачески предизвикателства както на езиково ниво, така и с оглед на „преноса“ на внушенията, асоциациите и образността на оригинала, основаващи се в много висока степен или изцяло на спецификите на националния колорит. Срв. следния пример от семи(о)фейлетона „И така си съграждат родина“:

чеш. […] Debata vyvolává dávné vášně jako mezi obrozenskými „iotisty“ a „ypsilonisty“, „auáky“ a „ouáky“, „visty“ a „wisty“. Bojovníci za Česko (viz Křestní jméno Česko, Lidové noviny 24. 7.) argumentují tím, že jde o starobylé slovo známé „už od dob Jungmannových“ (rozuměj: z časů vášnivého kolektivního slovotvořičství), apelují na racionalitu a věcnost, ale nedodávají racionálně a věcně, že je ani Jungmann nicméně nezaznamenal ve svém Slovníku – Josef Jungmann zná jen „česko“ („Na česko“, „v česko“ přeložiti). Ve sporech padají šmahem obvinění z marxismu i z novodobého mnichovanství. Novotvořičství se zmocňuje i národních symbolů […].

To jenom v metafyzickém smyslu u Karla Hynka Máchy byla vlast „jedinou a v kolébku... danou“. Dnes si ji opět kolektivně vytváříme – jak psal Purkyně – „v městě, v okolí“, podle své osobní chuti. Protože naše identita je v právu volby (MACURA, 1993, s. 12–13).

бълг. […] Дебатът събужда отдавнашни страсти, досущ като онези, които някога се разразяват във връзка с промените в правописа. Застъпниците на Чешко (вж. статията „Собственото име Чешко“ във вестник „Лидове новини“ от 24.7.1992) се аргументират с това, че думата е старинна, позната „още от времето на Юнгман“ (да се разбира: от времената на бурното колективно словотворчество), апелират за рационалност и прагматизъм, но рационално и прагматично забравят да допълнят, че самият Юнгман не включва тази дума в речника си – той познава само думата „чешки“ („на чешки“, „по чешки“ да се преведе). В споровете тутакси се появяват обвинения в марксизъм и ново „мюнхениaнство“. Новотворчеството се прехвърля и върху националните символи. […]

Всъщност родината е „земя любима“, „от дедите завещана […] люлка моя…“ само в метафизичния смисъл, вложен от Карел Хинек Маха. Днес ние отново я съграждаме заедно – както пише Пуркине – „в града, в покрайнините“, по собствен вкус. Защото нашата идентичност е в правото ни на избор (МАЦУРА, 1993, с. 17–18).

При превода на този откъс се наложи споменаването в оригинала за споровете от първата половина на XIX в. относно изписването на буквите y и i, v и w и буквосъчетанията ou и au (според които се оформят и групите, заемащи различни позиции по отношение на чешката ортография, означавани като „iotisty“ и „ypsilonisty“, „auáky“ и „ouáky“, „visty“ и „wisty“) да бъде пригодено за нуждите на целевия контекст. Взе се решение в полза на генерализиращия подход, при който всички самостоятелни явления да бъдат означени с израза с много по-обща семантика „промени в правописа“. Проблематичен се оказа и преводът на аргумента в подкрепа на названието Чешко, опиращ се на лексикографската интерпретация на думата česko в Чешко-немския речник на Йозеф Юнгман (1773–1847). В българска среда обаче, на първо място, авторитетът на Й. Юнгман не буди същите конотации, както в чешкия контекст, а на второ – не е особено позната ключовата роля, която речникът му изиграва за развитието на чешкия език. Транслатологична трудност представляваше и архаичният език на самия цитат от значимия лексикографски труд на чешкия възрожденец. По посочените причини беше добавена следната бележка на преводача: „В Чешко-немския речник на Йозеф в Юнгман думата česko е отразена само като прилагателно и употребата ѝ е илюстрирана с изразите na česko, po česku, z česka, česky, както и с Na česko, w česko přeložiti“ (МАЦУРА, 2021, с. 17). До въвеждане на разяснителни бележки се прибягна и при израза „мюнхенианство“ (чеш. mnichovanství), с който „в чешкия се означава политиката на отстъпки и сътрудничество с Хитлер след Мюнхенското споразумение, подписано на 30.09.1938 г.“ (пак там, с. 17), а също така и при препратката към поемата „Май“ на основоположника на чешкия романтизъм Карел Хинек Маха (1810–1836), като тук за повече изчерпателност в коментара под линия беше приложен и целият стих в превод на български език (пак там, с. 18): „[…] Цитираните тук стихове са от неговата поема „Май“: „Ах, прелестна земя, земя любима / родина от дедите завещана, / във нея – люлка, гроб и майка мила, / във таз земя единствена голяма, / във нея – майката синовна кръв изтича“ в превод на Жоржета Чолакова (Маха, Карел Хинек. Избрано. Прев. Жоржета Чолакова, Анжелина Пенчева. София: Парадокс – Бохемия клуб, 2018, 127)“. Конкретизация от този тип се наложи с оглед на стремежа при превода да бъде съхранена основната идея на текста, т.е. на български да бъде предадено внушението, търсено от автора и изразено в заключителните думи от текста му.

4. Анализът на избрани транслатологични проблеми, свързани с превода на текстовете от сборника „Обувките на Масарик“ на български език, показа, че в областта на (не)преводимото в преводаческата практика – и на (не)преводимостта като теоретичен проблем – могат да бъдат разграничени различни степени.

Независимо, че семи(о)фейлетоните на В. Мацура възникват без първоначална връзка помежду си, в тях универсалиите и национално „закотвените“ елементи си взаимодействат при изграждането на образността изключително силно и на различни нива (езиково, стилистично, метафорично, идейно и др.) – не само в рамките на отделните текстове, но и от гледна точка на цялото. Трудностите, дори понякога невъзможността за адекватен и напълно изчерпателен „пренос“ на конкретните, основаващи се на специфичния исторически опит и културната традиция на чехите елементи обаче почти без изключение бяха преодолени благодарение на общите (сходните) полета в чешката и българската семиосфера. С други думи, ясно пролича диалектическата взаимовръзка между (не)преводимото и (не)преводимостта – условие за това да са сполучливи конкретните преводачески решения е наличието на преводимост от гледна точка на „семиотичния свят“ на целевия език.

Литература

GROMOVÁ, E. – MÜGLOVÁ, D. Kultúra – Interkulturalita – Translácia. Prešov: Vaško. 2005.

HRDLIČKA, M. O přeložitelnost. In: Literární překlad a komunikace. Praha: ISV nakladatelství. 2003, s. 89–94.

JANOUŠEK, P. Ten, který byl. Vladimír Macura mezi literaturou, vědou a hrou. Úvod povahopisný. Praha: Academia. 2014.

KRIJTOVÁ, O. Pozvání k překladatelské praxi. Praha: Apostrof. 1996.

KUFNEROVÁ, Z. Umělecký překlad a jazyková tvořivost. In: KUFNEROVÁ, Z. et al. Překládaní a čeština. Jinočany: H & H. 1994, s. 109–113.

MACURA, V. Masarykovy boty a jiné semi(o)fejetony. Praha: Pražská imaginace. 1993.

MÜGLOVÁ, D. Překlad metafor. In: Komunikace, tlumočení, překlad aneb Proč spadla babylonská věž?. Překlad Vítězslav Vilímek. Nitra: Enigma. 2013, s. 242–252.

VILIKOVSKÝ, J. Překlad jako tvorba. Překlad Emil Charous. Praha: Ivo Železný. 2002.

МАЦУРА, В. Обувките на Масарик. Щастливата епоха. Семи(о)фейлетони и есета. Превод от чешки Божана Нишева. София: Изд. „Ерго“, Бохемия клуб. 2021.

Mgr. Božana Niševa, Ph.D. je lingvistka, bulharistka a bohemistka. Působí v Slovanském ústavu AV ČR, v. v. i., a na Katedře jihoslovanských a balkanistických studií Filozofické fakulty Univerzity Karlovy v Praze, kde se věnuje bulharistice, obecné jazykovědě a teorii a kritice překladu. V jejím překladu do bulharštiny vyšly knihy Vladimíra Macury Masarykovy boty a jiné semi(o)fejetóny a Šťastný věk. Symboly, emblémy a mýty (1948–1989).


[1]Както посочва самият В. Мацура (MACURA, 1993), в основата на тази книга са семи(о)фейлетоните (т.е. семиотичните фейлетони и семифейлетоните, „фейлетоните наполовина“), които излизат в чешкото (тогава все още седмично) списание за литература Tvar от есента на 1992 г. до пролетта на 1993 г.

[2]Историята е разказана в едноименния семи(о)фейлетон от книгата.

[3]Източник: https://www.idnes.cz/brno/zpravy/socha-masaryk-kunstat-boty-busty-tvurcu-burian-rolinek.A181019_163620_brno-zpravy_krut/foto/KRU76c759_211135_5776090.jpg.

[4]И. Касабов (вж. по-подробно https://nbu-rechnik.nbu.bg/bg/obsht-spisyk-na-ponqtiq/konotaciq) посочва, че понятието „конотация“ може най-общо да бъде определено като „индивидуално (емоционално), стилистично или регионално обусловена и обикновено контекстуално зависима допълнителна значимост към основното (предметно-понятийно) значение на езиковия знак“. В този смисъл го употребяваме и в настоящия текст.

[5]Във връзка с това ще цитираме и казаното от В. Мацура в семи(о)фейлетона „Чешкия свят“, поместен в книгата, обект на това изследване, по въпроса за взаимодействието между националната (в случая чешката) семиосфера, т.е. на конкретния исторически обусловен културен тип, и езика: „[…] всеки факт, който прониква в семиосферата на единния „чешки свят“ […] се приспособява към законите, нуждите и възможностите му. Това е процес, обичаен за всяка национална култура, засягащ и привидно универсалните явления. Дори „световната история“, „световното изобразително изкуство“, „световната литература“ и под. не са напълно идентични единства в рамките на различните национални култури, доколкото те се вписват в различни взаимозависимости, произтичащи от натрупан опит и възгледи, осмислят се от различна перспектива, която оптически увеличава по-близките явления и намалява по-отдалечените. При това, разбира се, не са без значение и домашните традиции във възприемането на тези т.нар. „универсалии“ (МАЦУРА, 2021, с. 7). По-нататък авторът допълва: „Важна роля при оформянето и функционирането на една такава специфична „семиосфера“ често играе езикът. Като основно средство за комуникация той участва в смисловото насищане и оценката дори на несловесните културни области. Езикът е средството за обмен и за съхраняване на информацията в дадена културна област, като обикновено именно той прави възможно прякото разграничаване и обособяване на националната култура спрямо другите култури“ (пак там, с. 7–8).

[6]В оригинала е употребено чешкото название на жените, членуващи във въведените под натиска на масовата колективизация земеделски стопанства (Jednotné zemědělské družstvo), докато в българския е употребен русизмът колхозничка, наложил се широко през периода на социализма и употребяван в същото значение, т.е. жена членка на Трудовокооперативно земеделско стопанство (ТКЗС).

[7]Думата nomád е посочена като синоним на чешката дума tramp, т.е. представител на движението тръмпинг (на чеш. tramping, trempink от англ. tramp = скитник; to tramp = скитам, бродя, крача тежко, вървя дълго и уморително) – любителска дейност, смятана за типично чешко-словашко явление, зародила се малко преди началото на Първата световна война. Характерни за нея са по-кратките или по-дълги престои сред природата и туризмът, вдъхновени от начина на живот на скитниците, траперите, ловците, индианците и войниците.


Mohlo by vás z této kategorie také zajímat